Изпитен вариант

През 60-те – 70-те години на XIX век са налице както отмирането на чувството за народна идентичност, така и зараждането на желание за бунт. Но много скоро след Освобождението – още в края на века – трудно отвоюваната свобода бързо бива обезценена от част от българите. И ако пътят на борбата се очертава като единствен начин за постигане на национална, социална и духовна свобода и е осеян с телата на загиналите герои, то пътят към народната памет след нейното постигане бива покрит от бурена на забравата. Гробът на юнака осигурява вечна памет, но само ако е във високото баладично пространство на хайдушкия Балкан (при Христо Ботев в „Хаджи Димитър”), а не потънал в бурени в усойно мрачно място (при Иван Вазов в „Раковски”).
Възрожденските творци Христо Ботев и Иван Вазов издигат идеалите на епохата и пропагандират едно ново духовно начало, като в тези си стремежи постигат творческа висота, непозната на другите възрожденци. Идеята за свободата и служенето на народа ги обединява, а времето преди и след Освобождението бележи антитезисността помежду им. Изключителната „достъпност” на словото на Вазов е точно толкова силна, колкото Ботевото внушение, скрито в пламенните му строфи, но Вазов твори и след Освобождението – епоха, безкрайно различна от възрожденската. Две епохи, еднакво важни за българската история, открояват противоположни нравствени ценности в двата посочени текста.
Цитатите от Ботевата балада „Хаджи Димитър” и от Вазовата ода поема „Раковски” (от цикъла „Епопея на забравените”) доказват сближаването на творците по отношение на идеята за духовно обезсмъртяване на борците за свобода, но и контрастността в различните епохи по отношение на оценяването на подвига.
Свободата като свръхценност се извоюва само с цената на саможертвения подвиг, водещ до смъртта.” Падането в бой” (Хр. Ботев) е равносилно на духовно безсмъртие, а единственият страх е юнакът да не остане нечут и неразбран, идеите му да не „обраснат с бурен голям”, както става за жалост скоро след Освобождението и която промяна в ценностите разкрива Вазов. Проблемите на лирическия субект при Ботев и Вазов са проблеми на народа – бленуващ свободата и готов да се пожертва за нея, но и бързо подменящ високите духовни стремежи с груби материални домогвания. Споменът за юнака ( „Хаджи Димитър”) бива заменен от забравата („Раковски”), „пеенето” на цялата вселена глухо отеква в мълчанието на „немия” гроб. Георичните дела се превръщат в модел за достойно живеене, а чрез обществено-културното значение на словото се върви към едно ново начало: тръгващо от подвига, минаващо през паметта и прославата и достигащо до покрусата от забравата.
И ако подвигът осмисля живота, а смъртта е цената на свободата, то юнакът се превръща в носител на този стремеж за „живот след смъртта” (д-р Кръстев). Мотивът за смъртта е обвързан с идеята за борбата и е вплетен и в „Раковски”, и в „Хаджи Димитър”, и в почти всички творби на Иван Вазов и Христо Ботев. „Тоз, който падне в бой за свобода” е идейната поанта на баладата „Хаджи Димитър” и акцентира върху това, че юнакът умира единствено тялом ( дори Ботев не смее да каже „умира”, а казва „падне”). Духовното му безсмъртие се крепи върху оформените преди това цели и идеали, затова „падането” и „лежането” в началото на текста е различно от „лежането” в края: не „лежане” като мъчително умиране, а „лежане” като заслужен вечен покой очертава текстът във финалните редове. Поантата на „Раковски” не е в средата, както в „Хаджи Димитър”, а в края на поемата и кулминира идеята за незаслужената забрава на водача, посветил се на „спящия” народ. За разлика от Ботевия герой, идеологът на революцията Раковски умира и тялом, и духом, защото идеите му остават под гъстия бурен на покрусата и късата памет на потомците. „Помненето” е проблем на другите, а не на юнака: съвременниците са тези, които прославяйки юнака, му осигуряват вечна памет, но най-вече осигуряват основание за историческа гордост на потомците. Говорейки за делата му, възпявайки саможертвата му, се съхранява завещания идеал за свобода.
Неслучайно „казването” и „помненето” са свързани с „песента” и „пеенето” при Христо Ботев. „Говоренето”, „пеенето”, „викането” са алтернатива на „мълчанието” – примирение с робството. И затова е толкова жалко, че след такива свидни жертви „гробът” (символно измерение на смъртта подвиг) е „ням” (безответен). При Ботев „гробът” е алтернатива на робското живеене в дома: гробът е „юнашки”, а не „ням” като при Вазов. Живеенето в поругания, макар и сакрален дом, е равносилно на духовна смърт, затова юнакът (телесно уязвим и духовно монолитен) избира юнашкия гроб и Балкана. Смъртта е и трагична, и величава – път към духовната вечност на личността. Тъжно е Вазовото поставяне на гроба в ниското, а „обрасването” „с бурен голям” засилва тази потискаща меланхолия по нещо твърде ценно, но бързо и незаслужено пренебрегнато, дори забравено. Такава е следосвобожденската действителност – свят на замиращи идеали, свят, в който е останал само блед спомен за славното минало, но и той е на изчезване. Забравата на „гроба” е загърбване на идеалите, а не толкова на героите. Тази безответност, тази духовна пустош, доминираща в следосвобожденска България, поставя все по-ниско постигнатото от възрожденските дейци и издига материалното в култ: кумир стават лесната печалба и властта. В такова „смутно” време господстват не поборниците за националния идеал, а „лилипутите” – хора с „ниски чела” и „широко отворени джобове” (Иван Вазов). И тогава (веднага след Освобождението), и сега неистово ни трябват хора с идеали и духовни стремежи, хора с харизма на водачи и чувство за национална отговорност, хора като Ботевия Хаджи Димитър и Вазовия Раковски.
Подвигът на Ботевия лирически герой „не умира”, защото трудно се забравя юнакът, пожертвал се за своя народ (нещо повече – героят в баладата не е само Хаджи Димитър, а всеки един борец за свобода, посветил се на другите).Колкото по-идейно извисена е една личност, колкото по-значима е каузата й, толкова по-дълго се помни саможертвата на юнака. Помнят я и семейството, и общността. С ясно изразените мотиви на песента (на певци, Балкана, самодиви), на говоренето и казването е постигната възхвала на подвига чрез баладичното в „Хаджи Димитър”.
Миражът на свободата е далеч, а и пътят към него е осеян с трудности, затова единствено саможертвата може да те отведе при този мираж. И докато свободата е блян, „чудесия”, „благо”, когато е недостижима, то постигната, тя бива профанирана. Не песни за прослава огласят гроба на Раковски, а злокобна тишина вещае липсата на спомен за него. Като че ли робската апатия отново е завладяла умовете и душите на българите, потънали в битовизъм.
Славният Път на юнака от предосвобожденската епоха се противопоставя на скотския живот в Дома, бунтът противостои на бита, но така и не избавят новия българин от бездуховно съществуване: и след Освобождението народът продължава да оскотява, лишен от нова национална кауза, а и загърбил постигнатото през Възраждането. Помрачен от забрава, пътят на героя („Раковски”) не води до вечна памет, а до обезценяване на високите възрожденски идеали. Налице е очевидна загуба на идеализма и духовните стремежи от предосвобожденската реалност, превръщането на Родината Майка в Държавата Мащеха и обезличаването на индивида. Тази опозиция връща мотива за тъгата и страданието, който за жалост изпълва понякога пътя на светлия спомен.
Ботевият и Вазовият лирически герой, както и техните създатели, са намерили смисъла на живота и са осъзнали, че единствената алтернатива на омразата към поробителя е любовта към Отечеството. Свободата на Отечеството се постига с цената на самотата и страданието, с жертвата, с готовността да се служи на идеала. И те служат – всеки по своему според собствените си житейски и творчески принципи, но с безпределна любов към „българското”. И ако за Ботев родното е само „сиромашта”, то за Вазов е целият народ (всички съсловия). И двамата обвързват идеята за духовно безсмъртие със „служенето” на другите и този алтруистичен жест заслужава да бъде помнен. Оставането без гроб е лишаване на загиналия от спомен за него. Всъщност обаче това е важно не толкова за него, колкото за нас – живите. На българите след Освобождението, а и на нас днес, повече от всякога ни е необходим споменът за големите проявления на националния ни дух, за идеалите и духовните измерения на онези недостижими в делника висоти, до които така ни се иска отново да се извисим!
На нас остава отговорността да предадем на следващите поколения завещаната ни от Христо Ботев и Иван Вазов чрез словото сила на духа, така че и децата ни да видят и помнят примерите, дадени от най-достойните синове на България. И ако трябва, нека дори усетят парещата болка от самотата и огньовете на себепостигането (днес не е необходимо да умреш, за да са посветиш на голяма кауза), за да не бъдат духовни слепци. Само така поколенията ще разберат с каква цена се достигат големите житейски върхове и с гордост ще премахнат „бурените” от „гроба” на истинските българи, за да не умрат никога националните идеали.

Тити Здравкова, 12 клас
Ученичка от „д-р Петър Берон” гр. Костинброд