Бяло - розова приказка (пролетен вариант)

Цъфнаха дръвчетата... Оо, и те бели и розови като онези снежинки при първия сняг! Каква красота! Но не падат по същия начин: не се стрелват като сребърните ножчета на снега. Грациозно, листенце по листенце се отделят от всеки цвят. Поръсват те като сняг. Няма по-голяма красота! Но нали същото си мислех само преди няколко месеца за розово – лилавия сняг! Обърках се: това сега сняг ли е или бял цвят?

Каквото и да е, все си мисля, че по-хубаво не е било (то, май, и с лошото е така – по-зле, си казваме, не сме били). Такова нямане не е имало! Абе, имало е, имало е, но пустата му къса памет!

Нямам памет за лошото: ей тъй – не искам да имам! Не помня нито Виденовата зима, нито Бойко-Борисовата пролет... Не помня купонната система и опашките за храна, когато през 90-те години синът ми беше малък, нито как по същото време с шишета носехме бензин, за да доизкараме шофьорските си курсове... Не помня нито скорошните протести на „ранобудните“ студенти, нито тогавашните окупации на СУ и блокадите по улиците (без малко да не завършим – добре, че бяха пейките пред Народната библиотека и някой и друг състудент с апартамент в близост до Алма Матер). 

Ако помня нещо, то е с по-голяма давност (може би така ще е с напредването на възрастта). Спомням си истинските зими от детството в Троянския балкан при баба и дядо през ваканциите. Натрупал един сняг, скърца като стъпваш, а партината – цял тунел в двора. Дядо беше висок мъж, а снегът от двете му страни  – по-висок и от него. Все съм се страхувала да не се изгубя из лабиринтите на тези тунели (така страховити са изглеждали те за детския ми ръст). Пролет пък прескачахме с брат ми оградите на съседите по „индиански“ (едната ръка по-надолу от другата и със странна лекота се прехвърляхме през плета, за да берем теменужки в чуждите дворове). А белите и розови цветове от дърветата – благоуханни, ефирни... приказно се стелят върху ни! Незабравимо вълшебство!

Дали днес има такива дръвчета? Цветчетата дали са същите? Съзира ли ги изобщо някой? Аз и сега дълго, дълго ги гледам, но вече през други очи – очите на внука ми Макси (сиянието в тях ме кара да виждам света ту бял, ту розов, но никога сив и мрачен). 

Той не знае за моите поляни. Не познава и дядо, който за него отдавна е на небето, а на мен – все така дълбоко в сърцето. Макси и Левски не е виждал окован и превеждан през заснежените полета на поробена България (той много се вълнува от Апостола и все го рисува сред космически кораби). Снегът отдавна не скърца по „онзи“ начин. По прозорците няма заскрежени цветя. То, май, и зима няма.

                                                                                                *  *  *

Понякога се чудя на какво ли се радват днешните деца и си отговарям, че със сигурност не е на това , на което ние някога. Трудно разбираме техните технологични светове и едва запомняме имената на анимационните герои. Четем им с охота вълшебни приказки, но нашите герои, уви, са им далечни, а може би и скучни. Дали днешните малчугани забелязват кога цъфват дърветата и как природата изобщо се вписва в света на „Колите 2“, „Самолетите “, „Despicable me 2“ ? 

Ще ми се те да виждат промените в сезоните (доколкото се открояват все още) и да им се радват с детската си спонтанност! А би било добре и ние да си останем онези, макар и пораснали деца, които чувстват прилив на щастие при всеки трепет на листата, при всеки полъх на вятъра. Да чувстваме сиянието в детските очи... какво по-голямо щастие!

                                                                                                *  *  *

Кога се смениха сезоните: доскоро снежинки прехвърчаха, а сега – цветчета от цъфналите дървета! Какво става с тях? А с нас?

Макси, нали аз на теб четях приказка - защо, миличък, ме питаш слушам ли?

Марияна Бохотска,

15.03.2014г.