ЕТИКЕТИ

учебен център учебен център тара обучение тара курсове матура български език обучения БЕЛ изпит кандидат студенти дистанционно обучение присъствено 7 клас интензивен курс математика кандидат-студенти езикова култура консултации съчинение групи онлайн обучение подготовка есе 6 клас групови умения ускорени литература група 12 клас занималня училище индивидуално онлайн френски език индивидуални знания немски език малки групи център услуги кандидатстудентски 10 клас личностно израстване изкуства едногодишен усъвършенстват история пробен кариерно развитие Тара ученик ДЗИ 5 клас успех чуждоезиково обучение професионално целогодишен английски език руски език деца 1 клас испански език целогодишна езиков кандидатстване кандидат гимназист двугодишен клас рисуване игри публикации кандидат- гимназист НВО Христо 4 клас децата приложни целодневна 3 клас 11 клас психолог 9 клас 2 клас курс 8 клас 5 забавления на открито спортни лятна ваканция консултация Смирненски Йовков Йордан яворов лятна занималня реализация уроци документи
  УЧЕБЕН ЦЕНТЪР ТАРА     ·       ЦПО     ·       НОВИНИ     ·       (+359) 2 980 7432

На какво съм пленник

аз самият?

2019-04-18

                                                                                      На какво съм пленник аз самият?
                                                                                                           (Есе)

            Животът – безкрайният владетел на всички нас, ни превръща в поданици, в жертви на обстоятелствата „тук” и „сега”. Като обитатели на настоящето, днес сме пленници на банките – новото робство на XXI век. Всяка епоха намира начин да направи човека зависим, да го превърне в роб – на „богоизбраните”, на Вещите, на Парите и Властта… Не сме ли всички зависими обаче най-вече от Времето? Не сме ли в постоянен плен на Живота, който понякога е наш приятел, а друг път – враг?
      Днес живеем един „пуст”, видимо пленнически живот, в който на пиедестал са Парите – леснозапалими хартийки, а с такава стойност, която заличава истинското в живота! През този уж свободен век, живеем в истинско невидимо робство. Роби сме на материалното, лишени сме от възможността да се почувстваме обожавани и да бъдем изпепелени от любовта, а не покварени от парите. Кланяме се пред Народната банка, крещейки за още и още богатство, и накрая ставаме ненаситни. На култовия въпрос: „На какво съм пленник аз самият?”, много биха оградили може би дистрактора „няма отговор”. Днес отхвърляме всичко друго, но не и парите. Даже бихме избрали единодушно тях пред някои неописуеми чувства, сред които е Любовта, на която аз очевидно съм пленник. Дали мога да привлека и Вас към Любовта?
     И така…говоря Ви за тази към човека, а не към хартията, отпечатана от Народната банка. Само ако можеше да се видим отстрани… Какви смешници сме! Всеки ден се прекланяме пред парите, че дори най-вярващият не би се молил толкова дълго, колкото ние се молим за още богатство. И така постепенно забравяме всъщност кое е ценното в нашия кратък живот. А защо пропиляваме времето си в това да бъдем роби и пленници на материалното, на бездушното в живота? В какво пагубно време живеем само! Къде останаха вълшебствата на любовта?!
      Ставаме сутрин с мисълта за Парите и Времето.Времето, за което ще стигнат те, изтича, въпреки напъните ни да ги задържим. Отиваме на работа и пак тези пари са в нашия ум (може би смятаме дневната си надница). А вечерта, когато е време да се отдадем на самите себе си, на нашите близки и приятели, на любимите си, ние се прибираме уморени и отново с една единствена мисъл – пари….
      Няма я вече радостта от живота. Няма го простичкото битуване. Няма го онова желание за духовно израстване, а просто се превъплъщаваме в жалката театрална роля кога на мъченици, кога на успели. Пленници сме на Живота – пленници, мъчително изкачващи се по социалната стълбица нагоре, докато душите ни пропадат надолу в бездната на самотата. То… с пари и без пари пак може да си самотен, ама си мислиш, че с тях и любов можеш да си купиш (спорен въпрос, но за него- друг път)...
     Парите са и повод за радост в семейството, защото са плод на човешкия труд, оценка за нашите професионални качества. Лоши са не те, а зависимостта ни от тях, нарушената мярка. Ако ги превърнеш във фетиш, то наистина ще ги загубиш. Ако твърде много ги стискаш, те ще ти се изплъзнат от ръцете като сапун. Лошо е, когато човек сам се постави в ролята на подчинен – на някого и на нещо. Изграждат се зависимости (към наркотици, към алкохол, към власт и пари, към лукс) – зависимости, които трудно се преодоляват. В този смисъл може би най-пряка е зависимостта ни от Времето – онова неуловимото, с което все се надиграваме, а то изтича като пясък между пръстите ни. То диктува всяка наша крачка. „Време е за това, време е за онова…” – фрази, познати на всеки. Постоянно някой ни напомня, че е време да променим нещо в себе си или в живота си. Други пък просто казват: „Няма време!”. И пак това „пусто” Време, диктуващо живота ни. Да, безспорен е фактът, че часовникът няма да спре, колкото и да ни се иска понякога, но защо трябва непрестанно да мислим за следващия час, минута или секунда?! Защо не живеем в настоящето – „тук” и „сега”?! Какъв е смисълът да съществуваме, ако няма наистина да бъдем живи, а не „ходещи статуи” по улицата! Толкова ли е сложно да бъдем свободни, а не оковани пленници?!
     И колко алчни за богатство сме! Израстваме все повече материално, но не и духовно. Непрестанно се надпреварваме със съседа – мерим си колите, телефоните и компютрите… Не се задоволяваме с това, с което разполагаме: ламтим за още…
      Очевидно по ръцете на всеки един днес има приковани окови – това са оковите на Алчността. Няма ги онези идеали, от които да възприемем нещо положително, но дори и да ги имаше, едва ли щяхме да ги видим. Слепецът не вижда! А пък може би и не искаме да прогледнем, защото вече сме ослепели от безпределната красота на Парите!
      Робувайки на Времето и Парите, губим себе си в бездънна яма, от която изваждане няма. Единственият ни блян е този за парите и дали ще ни стигне времето да ги получим (кои с честност, кои с далавера). Утрешният ден е един предстоящ мрак, защото нямаме фенер със себе си, с който да осветим Пътя си. Е как ще имаме – време не остана да си закупим, камо ли да си направим сами!... Все пак да не забравяме, че сме обладани само от мисълта за пари.
      Всички ние - днешните роби, сме подвластни на своите Думи. Казвайки „не мога”, ние буквално се заробваме. Погубваме своите способности и правим от възможното невъзможно. Или пък непрестанно се страхуваме да изкажем своето мнение по даден въпрос, защото има голяма вероятност да сгрешим. Но какво става, ако сме прави? За съжаление, единственият удачен начин да разберем е да поемем последствията от своите постъпки, а не да се крием в клетката, в която постоянно се самозаключваме.
     Тук е моментът да споменем, че и Страхът до голяма степен също ни прави заложници на самите себе си. Ако Страхът не присъстваше, то всички врати щяха да бъдат широко отворени и детето нямаше да го е страх от тъмното: щеше да бъде свободно. Но от друга страна, Страхът е този, който понякога ни предпазва от неприятности, защото ни кара да се замисляме върху това какво би следвало, ако извършим дадено прегрешение. Един вид той е нашето хапче срещу изкушението, дори срещу престъплението.
     И несъмнено пак опираме до тезата, че сме пленници и на собствения си Ум. Заради него ограничаваме въображението си, дръзките си мечти, копнежите си. Може би защото знаем, че това нещо, за което бленуваме, е грешно спрямо разума и някак си се възпираме да дерзаем. Понякога точно грешните неща в живота са сред най-сладките изкушения за душата. И, обладани от чувството за грешност, ние се лишаваме от това да бъдем истински щастливи. Но всъщност всички живи същества не сме ли ходещи грешници? Със своето раждане ние сме в списъка с прегрешилите според Библията, нали? А кажете сега как да преодолеем това пленничество – пленничеството на религиозните догми? И Религията не е ли по-голямата сестра на Политиката?
      Властта е зависимост. Религиозните постулати и политическите решения те правят свой роб. Затворници сме и на Политиката - в днешно време, повече от всякога. Безобразно е , че възрастните хора в нашата държава няма какво да ядат и живеят на улицата, докато управниците вземат дневна надница, равняваща се на една тяхна пенсия. Жестоко обстоятелство през този нечовешки век! Но, разбира се, това може да бъде почувствано само от онзи, който има сърце; от онзи, който вярва в Бог. И от онези, коити имат съвест. Ама надали!
     Може би нашите „велики” управници нямат такова сърце, а дори вече се замислям дали не се изживяват и като Богове. Очевидно носят маски, прикриващи същността им… И веществено доказателство за това, че народът е „жалък” роб в мирно време, е фактът, че се страхува да се вдигне на протест. Не че няма протести. Те обаче са незначителни, защото се включват прекалено малко хора. А къде са другите? Загубени в пустинята?… Няма от кого да бъдат чути? Или пък управляващите държавата са глухи? А може би така им изнася – истината боли, затова по-добре да бъде прикрита зад кулисите. Каква жалка история! Образът на Бай Ганьо е типичен за всички висшестоящи – там, в правителството. А всички ние - обикновените хора в държавата, типично се вписваме в робската маса. Доброволно избрана или наложена е тази роля?
      Днес, за огромно съжаление, непонятна за нас остава Свободата. Фактически погледнато сме свободни, но всъщност сме обитатели на „страшния затвор” - Социума.
      Нямаме право на свободен избор, защото сме контролирани от някого. Сякаш сме шахматни пионки… А всъщност какво е Свободата? Свободата е способността на човека да избира по какъв Път да тръгне. Тя не може да бъде отнета, ако ние самите не го позволим, както очебийно правим днес. Май сме загубили Свободата си някъде в Мрака. За да си я върнем обратно, трябва да намерим фенер, който ще ни освети Пътя към нея. И осветен, той няма да е страшен. „Човек се ражда свободен, но дали ще умре такъв, зависи от него!” - мъдра поговорка от Древността, актуална и днес. Вече ги няма онези, които са преживели турското владичество – останахме само чедата, родени в свобода. Родени сме свободни, но дали наистина сме?
    Аз лично се съмнявам в това. Вглеждам се около себе си и очите ми виждат един робски живот в уж свободно време. Смятам, че докато не престанем да участваме в театралната постановка „Пленници на XXI век”, няма да сме свободни.
     За жалост, днес няма да чуеш някой да каже, че е пленен от някого - от неговата вътрешна красота. Ако има плен, то е от външната красота, тунингованата обаче. Имаме очи, но сякаш сме лишени от сърца, с които да почувстваме преобразяващата сила на любовта (може би защото нямаме нищо общо с Йовковия разбойник Шибил – нашата Рада днес са Парите). Зомбирани същества, които преместват погледа си от хартийките върху новия телефон, а от него върху марковите дрешки. Това сме ние!
    Всъщност в ХХIв. сме подвластни и на Технологиите. Нима има нещо лошо в това, ще кажете? Днес дори новородените умеят да използват телефон . Проблемът е не в децата, а в това, че също както към парите, сме пристрастени - в случая към Технологиите. Не можем да пуснем смартфона си от ръката, губим ума и дума без него… Дори, за жалост, забравяме как да комуникираме реално с някого, защото сме обучени да говорим единствено виртуално. Несъмнено, благодарение на компютрите и модерните телефони, сме способни да се свържем с приятел или пък роднина, който е на километри разстояние от нас. Вече не са нужни и писмата , защото има електронна поща (малко тъжно обстоятелство). Това е добре, тъй като улеснява живота, но от друга страна потъпква всичко онова, което никога няма да се „върне” - възпитанието и елементарните обноски, от които днес са лишени повечето хора (чатещи, но не и говорещи).
    Защо днес не се възмутим от самите себе си и от това, в което се превръщаме?! Всъщност най-вече сме пленници на Себе си. То дори е срамно да се напише… Марионетки, които са лесно контролируеми от Пари, Време, Технологии и много други средства, без които не можем да дишаме. Даже се замислям дали има смисъл да продължаваме да извършваме процеса „дишане”, тъй като все повече деградираме като човеци и се механизираме. Губим човешкото, продавайки себе си за пари. Потъпкваме малкото ни останало достойнство. Даваме здраве за пари, а после пари за здраве… И ужасяващо е, че ограниченията си поставяме самите ние.  Ставаме жертви на собствените си илюзии, нереализуеми вятърничави мечти и материални ламтежи.
     Животът ни поднася наред с това и изпитания, на които отказваме да устоим – предаваме се. Сякаш сме „малоумници”, които не знаят откъде произлизат, къде отиват и коя е крайната им цел. А дори се питам дали въобще имаме някаква цел в живота си… Бих го нарекъл едно безцелно бродене из живота. Безрезултатно бродене – няма ясен изглед към бъдещето, защото постепенно се отдалечаваме от всичко човешко, превръщаме себе си в роботи, които нямат нито сърце, нито душа. И ако отговорът на въпроса:„Защо съществувам аз?”, е - „ за да съм Пленник на предмети”, то не желая да бъда част от такова общество! Не желая да бъда роб на Вещи, изнесени на преден план в живота на хората. Каква жалка реалност – да си пленник на Пари, Слава, Богатство, Време, Банки, Управници и безкрайна редица от други зависимости в живота ни , превръщащи се в наши владетели.
     Робство славно, колко си актуално днес! Дори на въстание не се вдига народът, а стои прикован от предмети и материални облаги! Турското робство преодоляхме, но не и това на Зависимостите – Завист, Алчност, Егоизъм. Свободата днес продължава да е мираж, а ние – пленници....
     Всеки гледа чуждото – по-сладко е (как да не го присвоим). Героизъм трябва. Сега. Някога – в бъдещето, може и да е късно… Тогава Парите и Времето няма да ни бъдат от полза, защото не ще заместят Роднина и Приятел! Ако ние самите не освободим себе си, то няма кой да го направи вместо нас. А за да разберем същността на понятията Героизъм и Свобода,така далечни днес, трябва да действаме в полза на обществото, а с това и на себе си. Нека припомним славното си историческо минало и постъпим като организираме всенародно въстание за избавление от „Робството на XXI век“. Мисля да се включа в това въстание и от пленник да се превърна в освободител. А Вие?

                                                                                                                                                             Георги Емануилов, 12кл.

 

Учебен център Тара

ТАРА АКТИВ ЕООД започва дейността си като Учебен център ТАРА с подготовката на кандидат-гимназисти и кандидат-студенти, както и с езиково обучение в гъвкави и атрактивни форми. С лицензия № 200612342 /19.07.2006г. на Национална агенция за професионално образование и обучение към Министерски съвет на РБългария към ТАРА АКТИВ ЕООД се открива ново направление – професионално обучение.

              

ГАЛЕРИЯ