ЕТИКЕТИ

учебен център учебен център тара обучение тара курсове матура български език обучения БЕЛ изпит кандидат студенти дистанционно обучение присъствено 7 клас интензивен курс математика кандидат-студенти езикова култура консултации съчинение групи онлайн обучение подготовка есе 6 клас групови умения ускорени литература група 12 клас занималня училище индивидуално онлайн френски език индивидуални знания немски език малки групи център услуги кандидатстудентски 10 клас личностно израстване изкуства едногодишен усъвършенстват история пробен кариерно развитие Тара ученик ДЗИ 5 клас успех чуждоезиково обучение професионално целогодишен английски език руски език деца 1 клас испански език целогодишна езиков кандидатстване кандидат гимназист двугодишен клас рисуване игри публикации кандидат- гимназист НВО Христо 4 клас децата приложни целодневна 3 клас 11 клас психолог 9 клас 2 клас курс 8 клас 5 забавления на открито спортни лятна ваканция консултация Смирненски Йовков Йордан яворов лятна занималня реализация уроци документи
  УЧЕБЕН ЦЕНТЪР ТАРА     ·       ЦПО     ·       НОВИНИ     ·       (+359) 2 980 7432

Трагизмът на съществуването в "Повест"

2019-04-18

                                       Трагизмът на съществуването в стихотворението „Повест“ на Атанас Далчев
                                                                               (Интерпретативно съчинение)


         Атанас Далчев е поет хуманист, творящ през двадесетте години на XX век – време на така наречения „естетически прелом“ в българската литература. Неговото творчество хармонира с новите тенденции и цели да върне читателя от абстрактния свят на символизма към конкретния свят на реалността, примирявайки духовното и материалното, родното и чуждото(кр.“Стрелец“). Далчевата лирика е повлияна и от литературното течение на диаболизма, което представя смъртта като плашеща, но предпочетена през сивия, банален живот. Модерният поет, със своя реалистичен светоглед, поставя основните въпроси на битието в най-острия им екзистенциалистичен вариант.Човекът е изгубен сред предметите, овеществен, прекалено дистанциран от природата, механизиран. Именно в стихотворението „Повест“ проблемът за трагизма на съществуването се разгръща чрез внушението за кризата на идентичността и „изчезването“ на човека в доминирания от вещите свят.
      Трагизмът на съществуването е породен от раздвояването на личността: тя нито може да се върне към природосъобразния си начин на живот, нито да извърви най-трудния път – този на себепознанието. По този начин човекът е лишен от съществуване – въображаемо се е пренесъл в друг свят, отказвайки да приеме този, в който живее. Отделно от това личността е разгледана като вещ, а нейното битуване – като безсмислено бреме. Трагизмът е и в това, че вещите, също като човека, са белязани от разрухата и преходността, но за жалост са по-дълготрайни от него – те са одухотворени и живеят живота му, а той е ненужна вещ, обречена на разпад. Смъртта е онзи неизбежен жребий, към който ни тласка времето унищожител. Дори тя обаче носи повече динамика от статичния живот – живот, в който просто нищо не се случва.
      Драматизмът в стихотворението „Повест“ е породен от социалната смърт на Аза: той едновременно живее и не живее. Неговата трагична екзистенция е „зла измислица“ – неживеене: живот без събития и мотив; празна къща, а не дом, защото липсва човек. И той – човекът - е изгубил своята идентичност, чужд е на света наоколо и най-страшното – чужд е на самия себе си. Човекът се лута между реалния и мечтания друг свят. Неговото изчерпване води до бавното му изчезване в сенките и прашните пожълтели портрети. Жълтото е онзи цветови акцент, който вещае ужас, болест, смърт и е свързан с естетиката на „грозното“. Новата вещност възражда материалността на света чрез една конкретно –предметна образност. В обичайното творецът открива необичайното и препраща това послание към читателя, припознаващ се или не в Аза. А Азът – чудак, самотник, страдалец – винаги болезнено изживява своето отчуждение от света.
Лирическият говорител от произведението е раздвоен – той нито може, нито желае да извърви пътя на себепознанието. Пътят е безпътица, водеща до отказ от реалния свят и бавна, но сигурна екзистенциална смърт, символно представена чрез часовника. Бележещ изтичащото време, часовникът стои заплашително наред с портретите и огледалото. Далчевият човек изживява криза на общуването в Дома, който е просто празна къща, но не и място на уют и сигурност. И извън Дома обаче кризата в диалога с другите също е очевидна. Пътят не е спасителен, а води към отвъдното – трагично следствие от един пропилян живот, потънал в праха на библиотеките, лишен от любов и спонтанност.
        Последствие от раздвоението на личността на лирическия субект е неговата социална смърт, която още повече допринася за визията на трагичното му съществуване. Времето тече, докато Азът е изпаднал в „безвремие“: „а много пъти пожълтяваха градините“. Всички книги са прочетени, а пътищата – минати. Изтеклото време бележи с трагизъм човешката участ. Социалната смърт се изразява в изолираността на човека от обществото: „прозорци – затворени и черни“, и „черна и затворена врата“. Прозорците и вратите на къщата са единственият начин лирическият Аз да намери пролука, да се върне към обществото и реалния свят, но те са безвъзвратно затворени. Листът на вратата, на който е написано: „Стопанинът замина за Америка“, дава празни надежди за по-добро бъдеще на Аза, защото пожълтелият лист напомня за некролог, символизиращ единствено смъртта. Завладян от вечния стеремеж към далечното и непознатото ( в текста чрез Америка), човекът забравя да погледне към себе си. Същевременно той е неспособен да се върне и към природосъобразния си живот – внушение, подсилено и от кръговата композиция. Далчевият човек чувства тялото си натежало от вина, Духа си безпомощен – метафизическа драма без изход, представяща човека, разпънат между мечтания Аз и реалния Друг. Далеч от природата, той е изгубил духовната си същност, както и представата си за света „тук“ и „сега“.
          Лирическият герой желае да живее в друг свят – въображаем , но за субекта, направил крачка към него, няма нито заминаване, нито връщане. Истинското пребиваване на човека е в смазващото черно „вътре“ на къщата със затворени врати и прозорци. В нея е зазидано човешкото съществуване („аз не излизам никога от вкъщи“). Вещният свят е затворен, но и не съвсем: има прозорци и врати – атрибути на дявола, изграждащи видимия свят като един от многото светове, в които човекът просто изчезва. Очевидно е обезличаването на човека, неговото тъжно изсъхване и угасване сред предметите в къщата затвор, капан и клетка. Домът не е място на интимност и уют: тъжна констатация, обричаща индивида на самота - самота, отразена в „празното, коварно огледало“. Кризата на идентичността се пренася и извън границите на Дома: тя е най-силно забележима, когато лирическият Аз от убедителното „стопанина“ се превръща в „никой“ : „и аз съм сам стопанинът на къщата, където не живее никой“. Изчерпаността и обозримостта на битието прозират в прочетените книги и изхабените спомени. По този начин – далеч от природата – Азът е принуден да води безсмислено съществуване. Той е абсолютно самотен – човек, общуващ само с отраженията си в огледалото и предметните реалии: те – одухотворение, той – опредметен. Обременен от интелектуални занимания, човекът трупа печал. Песимистичният поглед към света води зрелия човек до отчаяние. Животът от тази гледна точка се оказва сив, скучен , банален – „зла измислица“, защото е лишен от любов и събития. Трудните избавления от потискащата реалност Далчев вижда в детството, простотата и любовта, но те липсват в текста на „Повест“, където доминира самотата на изгубения сред предметите индивид.
        Трагизмът на съществуването в стихотворението „Повест“ е породен от изчезналата духовност на човека, превърнал се с прекалената си материалност в жертва на цивилизацията. Раздвояването на личността между духовното и материалното ( с превес на второто) на свой ред води до бавното ѝ изчезване. „Лишеният“ от духовно съществуване човек започва да „умира“ във всеки един аспект на своя живот, не желаейки и не можейки да промени нито себе си, нито света около себе си.
Опредметен, човекът е изместен от вещите: предметите тежат, но наред с тях тежат и спомените. Човекът е обречен на живеене: битието е бреме, носещо разруха, скръб, болка, смърт. Но най-голямата тегоба за философски настроения поет е, че дори вещите, белязани от разруха и преходност, за жалост са по-дълготрайни от човека. Водещ призрачно съществуване, човекът е изгубил радостта от живота и каквато и да било перспектива. В този трагичен контекст Далчевите послания и предупреждения към хората, загърбили своята природност, звучат актуално и днес, илюстрирайки хуманизма на поета, загрижен за нашето бъдеще.
                                                                                                                                                             Иван Цветанов, 12кл.

Учебен център Тара

ТАРА АКТИВ ЕООД започва дейността си като Учебен център ТАРА с подготовката на кандидат-гимназисти и кандидат-студенти, както и с езиково обучение в гъвкави и атрактивни форми. С лицензия № 200612342 /19.07.2006г. на Национална агенция за професионално образование и обучение към Министерски съвет на РБългария към ТАРА АКТИВ ЕООД се открива ново направление – професионално обучение.

              

ГАЛЕРИЯ