Хуманистичното отношение на Дебелянов

                                                              Хуманистичното отношение на Дебелянов към жертвите

                                                                                на войната в текста на „Един убит“

         Основополагащо значение в художествения свят на Дебелянов е стремежът към примиряване на две крайности – Славейковата личностна монолитност и Яворовото душевно раздвоение. В текстовете му проличава безсилието пред отчуждението, пред екзистенциалната изоставеност на човека в сивото битие. Но фронтовата лирика на най-нежния поет в българската литература представя самотника като потопен в безликото множество и среща човешкото с нечовешкия лик на войната. В творбите му често се пресичат идеите за всеобщата пустош и уникалността на личността, застанала между живота и смъртта. На фона на ужаса, разиграващ се на фронта, в стихотворението „Един убит“ проличава дълбокият хуманизъм на Дебелянов към жертвите на най-голямото зло- войната.
        Войната е осмислена като съдба, като онази част от настоящето, обезсмислило човешкия живот. Тя предизвиква кризата на нравствеността, изгубила ориентир за Добро и Зло. Хуманизмът на Дебелянов се крие зад индивидуалния морал на лирическия човек – прекрачил стихийността на първичния инстинкт, готов да се сроди с врага. Философията на автора се сблъсква с иронията на хаоса, за да докаже, че военният триумф не може да бъде триумф на човека. Отправено е посланието, че първо сме човеци, а след това принадлежащи към други общности, наложени от социума. Политическите роли, отредени от войната, рухват пред лицето на смъртта.
        За Димчо Дебелянов войната не е висш идеал, наситен с патетико-героични чувства: тя не е подвиг, нито шанс да се възстанови изгубеното равновесие в света. В противовес с Ботевите стремежи за борбата като единствена цел в живота на героя, войната при Дебелянов се явява неочакван по размерите си катаклизъм в сферата на хуманността. Тя е вечен, повтарящ се феномен в жетейския път, който в своята ожесточеност заличава човечността у нас и у другите. Християнската етика – „обичай ближния си“ – се изпитва сред гърмежите на оръдията. А с нея умира и уникалността на всеки войник на фронта. Всички те се превръщат в безнравствена маса, действаща по чужди правила и заповеди, което уеднаквява тяхната същност. Символистичната индивидуалистична естетика рухва пред унифицирането. Войната е и грях, защото отнема живота, а враговете стават равни пред смъртта, което очертава превеса на християнските ценности пред тези на политическите ламтежи.
       Сред хаоса на фронта се случва едно парадоксално осъзнаване на лирическия говорител: сред заличения абсолютизъм на понятията Добро и Зло, той открива, че наложените политически роли „свой-чужд“ нямат място в отвъдния свят. Побратимяването със загиналия враг е проява на истинска човечност, заличаваща разграничителните линии, конфликтите и жестоката омраза. Героят успява да превъзмогне онази враждебност, насистаща съзнанието с идеята за убийството като дълг по време на война. Пробудената му съвест, възвърнатата етика на любовта и милостта, водят до припознаване на противника в съратник за утвърждаване на чисто човешките ценности.
       Този „един убит“ се е докоснал до типичното за Дебелянов примирение пред смъртта. Готов да премине в другия свят, където ще получи истинска утеха за неслучилия се живот, Дебеляновият лирически субект чезне по Доброто, страда от липсата на хармония, но я очаква в инобитието:
                                                                                  трепкат плахи и ненужни
                                                                                  с кръв напръскани писма.
        Метафората „трепкат“ говори за съхраняващата се искра на неосъщественото битие. Те са знак на присъствие на личността-знак, който мигновено е превърнат в белег на неговото отсъствие. Затова са „плахи и ненужни“: няма кой да ги прочете. Те са ненадежден порив на желанието да живееш чрез спомена. Последния знак е оставила Смъртта. Епилогът на живота е написан върху разхвърляните писма - белег на някогашно съществуване.
        Реторичният въпрос „Кой е той и де е бил“ разкрива същността на войната като заличител на името, като отреждаща една и съща съдба на всеки, впуснал се в нея. Хуманистичните възгледи на Дебелянов обаче не позволяват на врага да се превърне в поредния „един убит“. В аналог с Вапцаровото възклицание „Какво тук значи някаква си личност!“ , стихотворението пародира схващането за жертвите просто като статистика. Всеки убит ще се превърне в унифицирана личност, но християнските норми, етиката на морала, ще подчертаят неговата уникалност, макар и да е един от многото.
       И ако Христо Смирненски използва една личност като алегория за силата на множеството („Йохан“) и подчертава подвига на тълпата, устремила се към преобръщане на познатия свят, то Дебелянов, верен на хуманизма в себе си, не се примирява с общия знаменател, под който са поставени жертвите. Лирическият му герой търси знаците на човешката индивидуалност, която превръща събитията на фронта в трагедия.
       Антитезата „в ден на вихрени победи / да умре непобедил“ подсказва иронията на съдбата. Военният триумф не е триумф на човека. В тези стихове се изобличава категорично същността на войната като обединяваща личностите в обща участ, но и разделяща индивидуалния идеал с принципите на света. В този смисъл спасение от ужаса на войната се оказва смъртта – израз на собствено очакване за утеха, ласка и покой, за спасение в гибелта от „неволята челна“ на живота.
       Хуманният порядък на текста проличава най-ярко чрез прозрението на лирическия говорител. Неговите проявени чувства всъщност са просто „смешна жал, нелепа жал“. Резкият отказ от полагане на себе си в образа на другия насочва към драстичния обрат в нагласата на героя. Той осъзнава, че съвместяване на противоположностите сред изискваната безпощадност би следвало да е абсурден акт на човешкия инстинкт. Осъзнат е циничният кръговрат на войната, в която всички са и палачи, и жертви:
                                                                          Не живот ли да отнеме
                                                                          той живота свой е дал?
      В жестокия затворен кръг на фронта и живите, и мъртвите се оказват жертви на света, на безмилостното битие. Правилата на фронта опровергават възродилия се морал в лирическия човек, който в други текстове от фронтовия цикъл на Димчо Дебелянов търси временен приют в домоподобните пространства на хижи, биваци, палатки. 
       Очертаната композиционна рамка чрез първия и последния стих затваря опита да се надмогне принудата на войната и безсилието този опит да има друг израз освен вътрешния. Невъзможно е да се притъпи възродения морал и проявеното състрадание към жертвите, защото и лирическият говорител споделя същата несрета. Затова неговият опит да опознае другия се превръща в себепознание, а войната не е пресъздадена с опълченски патос, а с трагично-фаталистичен патос.
      „Един убит“ разкрива как по време на война нравственият кодекс се преобръща. Текстът възстановява хуманния проект за човешките отношения и оплаква тяхното разпадане. Той е свидетелство за вътрешната борба със самия себе си, за раздвоението между съвестта и чувството за дълг, макар и по принуда. И въпреки че се опитва да забрави това „нелепо“ сродяване с врага, героят не може да се откъсне напълно от връщането към човешкото.
       В аналог с този текст, Йовков също поставя проблема за изгубения сред войната човек. В разказа „Последна радост“ отново са зададени нелеките въпроси за развиването на слепите инстинкти, за момента, когато агонизира моралът, но и за идеята, че събитие е не военната победа, а победилата човечност и усетът за красивото, въпреки грозотата и ужаса на войната. За Йовков войната е също така отправна точка за размисъл върху общочовешките проблеми.
      Хуманистичното отношение на Дебелянов към жертвите на войната застава първо зад жестоките действия на фронта и разкрива тяхната противоречивост спрямо човешката същност. То ярко се проявява чрез лирическия герой, осъзнал, че всички-и чужди, и свои – споделят една орис. Той, подобно на самия поет, не може да гледа безучастно към заличаващата всякаква проява на човешка идентимност война. И въпреки че е теглен от принудата да се сражава, неговият морал остава над стихийността и войнстващия дух. Защото и той самият е станал жертва на събитието, което ще изстрие човешкото от света.
      В съвременността събитията, оприличени на война, се разрастват всеки изминал ден. Те намират израз в загубата на чест, достойнство и любов сред „мирните“ войни на интереси и характери. И макар да няма гърмежи на фронта, хуманните чувства са приглушени от суетата и егоизма. А забързаното ежедневие не позволява на човека да се вгледа в жертвите на този емоционален катарзис, не позволява  да се вгледа в себе си.

                                                                                                                                                               Анита Георгиева, 12кл.